За любовта

Разговорът тепърва започваше…

- Не знам - каза терапевтът - може би любовта започва със съмнението и завършва с да. Може би първо трябва да пораснеш за нея, да се усъмниш дали обичаш някого, да я приемеш и накрая да кажеш „да” на нейното отхвърляне.

- Сигурно е така, но на мен ми се иска да поговорим за една друга, малко позабравена в последно време любов, докторе. - отвърна мъжът - Всъщност не малко, а напротив - изцяло забравена. Само вижте лицето си, изненадата изписана на него подсказва, че и вие не се сещате.

- Казвай, не ме карай да гадая.

- Ами не за любовта като любов между хората, ами като любов към самия вид.

Психологът изгледа пациента си учудено.

- Толерантността, докторе, уважението, лекото кимване с глава, когато се разминете с някого, искрената усмивка, честността, моралът. Тях забравихме, оставете тая ваша любов. Тази, за която вие си мислете, няма да спаси света, обаче моята любов ще го направи. Къде отиде моята любов? Каква е тази съдба, докторе, че аз съм прецакания? Вие с вашите сантиментални глупости „обичам те, миличко”, а като се срещнете с друг човек, го гледате на кръв. Защо? Крадец ли е, убиец ли е? Какво ви е направил светът, че сте му така намусени. Когато целувате жена си, докторе, мусите ли се?

Кимна припряно няколко пъти, да покаже, че въпросът изисква отговор.

- Не, не се муся.

- Ами защо на света се мусите? Любовта не означава само „да бъдеш направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност, докато станеш купчина пепел”, тя е нещо много повече. Оставете сълзите и въздишките, любов е да се жертваш, ама не само за жена или мъж, както вие сега си мислите. Любов е да се жертваш за свободата си! Ама никой не говори за тая любов, а? Тя не е романтична, така ли? Знаете ли защо… , защото битките за свобода не се провеждат в кревата, нито пък на лунна светлина. За вас е важна само едната страна на медала и нищо друго. Любов е да се бориш за хляба си, не само за сърцето си. Да, да, докторе, така е! Любов е да се бориш за всички, а е егоизъм само за един. Разбирате ли ме, докторе, разбирате ли какво искам да ви кажа… че любовта не е само за вас, тя не е придобивка, че тя не е само в една посока и че няма човек, който да каже „аз само обичам” или „аз само не обичам”, освен ако не е глупак.

Докато психологът се беше задълбочил в казаното, мъжът спря изведнъж да говори и заби поглед в земята. Мяташе си краката нагоре - надолу като малко дете.

- Защо спря? Продължавай, слушам те.

- Защото, в крайна сметка, какво значение има дали ще говоря или мълча? Вие сте влюбен във вашите собствени вярвания… Не желаете да се промените. Сигурно и в себе си сте влюбен, а това също е любов - нарцисизъм се нарича, докторе. Някой е казал, че любовта е сляпа, о-о да, сляпа е и още как, особено ако сте нарцисист. Тогава май е най-сляпа, а, докторе?

- Ами ти, ти защо не се промениш?

- Защо да се променя? За да загубя всичко, което обичам?

- Тоест ти също си нарцисист?

- Да, може би съм паднал в трапа на собствените си мисли. И аз съм нарцисист, и даже съм перфекционист. Съдете ме, че искам просто всичко да е по-добре. Съдете ме, докторе, че вярвам в нещо хубаво. Не само вярвам, влюбен съм в него.

- Дори това да означава, че хубавото е нереалното?

- Може би, докторе, какво лошо има понякога и аз да се захвана с моята любов? Щом тя има цел, и то добра цел, щом не вреди на никого, а само на мен, защото мен ме унищожава малко по малко и вие виждате това, тогава защо не, питам аз?

- Не те разбрах. Коя е целта на твоята любов? Или на мечтата, която обичаш.

- Промяната, обичам промяната. Обичам морето, звездите, гората, тишината, веселата патардия, приятния спор, хубавата книга, зрелищния филм, красивите жени, остроумните събеседници. Стремя се към тях, променям за тях. Искам да дам по една такава любов на всеки човек - хубава любов.

С усмивка по детски на уста и вярващ поглед пациентът замлъкна. Беше убеден, че този път докторът е разбрал. Този път може би нещо се беше променило от предишния.

- Съжалявам, приятел. В теб нищо не се е променило. Говорим и говорим, и говорим, и пак нищо. Опасен си за другите хора и не мога да те пусна. Не и този път, може би някой друг път.

Психологът затвори папката си и излезе от бялата стая.

Мъжът, без да направи какъвто и да е опит за протест, остана сам самичък вътре с неразбрана и разбита за хиляден път мечта. Сведе поглед към земята и замлъкна. Не заплака , а продължи да си мята краката нагоре-надолу, също като малко дете.

Беше се пренесъл в собствения си свят на любов. Черпеше сили оттам. Оттам намираше копие и щит, може пък и някоe муле, и се впускаше напред в самоубийствен щурм да убеди доктора, че той е прав, че неговата любов не е измислица. Мъжът беше луд, не дете. Виждаше любовта в насоки непонятни за другите. Един път дори я видя в самичка дребна мравка, а друг - в странна картина на стената. Ако за момент можеше да върне своя ум, само за миг, за да може да ни каже нещо като нормален човек, та ние да повярваме, то той щеше да каже:”Какво е любов ли? Любов е да убиват най-голямата ти мечта милион пъти и ти всякога да я възраждаш отново и да я хвърляш обратно на бойното поле - за нов опит, за нова битка и може би, този път, за да промениш нещо”.

Лудите, лудите - те да са живи. Може би трябва да ги пуснем за момент, просто, за да видим дали няма да е по-добре. Струва ми се трябва да спрем да заключваме мъжа в бялата стая, някъде в дъното. Потърсете го в себе си. Ако е затворен там, моля ви, дайте му още един шанс! Изслушайте го още един път, може би този път нещо ще се промени!