И ето пак сме тук, както преди. Все същите думи, все същите обещания, все същата болка. Мълчание и студ сковават тялото ми и сякаш времето спира. Сякаш всичко, което бяхме постигнали, се крепеше на лист хартия, но и той изгоря. Нищо, никога няма да се промени, нали? Винаги ще е така. Къде ми беше умът, когато се съгласих? Може би се е ръководел от сърцето, което ми казваше: „Направи го. Не се бой!”. Беше грешка, но твърде късно го разбрах.
Сякаш беше вчера, когато се срещнахме и излязохме за пръв път. Сякаш беше вчера, когато се оженихме и живяхме щастливо… Но всичко свърши така, както беше започнало – внезапно и неочаквано. Кога ми посегна за първи път? Помниш ли как ми обеща, че ще е за последно, че никога вече няма да се случи? Помниш ли тъгата в моите очи? Може да си забравил, но аз не съм. Помня всички синини, болката, сълзите и думите ти ми звучат като ехо на нечий чужд живот. Колко пъти ми обещаваше, че ще е за последно, че няма да се повтори, че съжаляваш. Обещаваше ми живот, к ...