Тъгуват, боли ги.
И не знаят защо ги боли.
И не знаят защо тъгуват.
Константин Павлов
Силните хора… Невъзможно е да се предпазят от гръмотевични бури или от порой от лоши мисли. Но дори дарени с живот, орисан да усеща и улавя болката, те винаги, сега и занапред, са и ще бъдат стърчащи над посредствеността хора. Някак обрулени от вятъра на времето, пребледнели от преглъщане на различни страсти и неволи, разпознаваеми и видими, те отново и отново стоят изправени и вървят напред.
Объркан и дори побъркан свят, случваща се реалност и избуяващо напрежение, което следва в заплетена и разбъркана последователност, ни приканват да плуваме в необятна пустош. Нали ние, хората, създаваме или поне имаме своите желания и намерения на добри създатели.
Често споменаваме думите „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!” и винаги нашите мисли са насочени към случващото се добро.
За жалост по своята непредвидима логика човешкият живот е съпътстван и от много тъга, освен от радост. И няма как да променим това, а просто трябва да имаме способност да приемаме очертанията и действията на доброто и лошото.
Думи, събрани в стих с невъобразима точност и казващи всичко това… Авторът е пропуснал да предвиди многократната цикличност на повторението. И въпреки това го е споделил с нас по един много специален начин.
Веднъж в годината събирам
надеждите си разпилени.
Подреждам ги и ги прибирам
до мислите несподелени.
Александър Петров, „Равносметка”
Преплитат се съхранените мисли и някак избуяват не онези, тъмните и мрачните, а тези, споделени в очакване. Може би нашата човешка същност е така сътворена, за да усеща всичко в своята двойственост.
Но поне на мен ми се иска да чувстваме и да усещаме съхраненото добро. Дори понякога вътрешното ни оцеляване да зависи от способността да не умираме при тъгата и да продължаваме в мъката.
Ако някой ви каже:
- В живота си аз не тъжа -
не му вярвайте, хора!
Той лъже!
Това е лъжа!
Всеки!
Всеки за нещо в живота скърби.
А от всички
най-много
и винаги -
аз може би!
Пеньо Пенев, „Ако някой ви каже”
Събрала в себе си онази твърда реалност, колкото и непостоянна да е тя, но която винаги се случва и която концентрира в себе си многозначителността и непостоянството, населяващи повече пластовете вътре в нас, и като че ли именно поради това някак по-малко и по-трудно възприемани от света около нас.
И може би това е така, защото проникването в личните ни изживявания и осмисляне е достатъчно трудно, та дори и понякога невъзможно. Остава да имаме своята надежда за онези „хвърчащи хора”, които все пак съществуват. Каква объркана реалност…
Каквато и физика да съществува, то химията на чувствата и усещанията се оказва по-силна от другите материални и физични закони. И може би играта е такава, че не винаги си цар или царица, а понякога си офицер или пък пешка, подредена в засада.
Какво объркано съзнание и несъвсем подредена чувствителност наблюдаваме в тази игра, наричана твърде спокойно от всички нас човешки живот.
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
…
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат”,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Валери Петров, „За хвъчащите хора”
Прелиствайки интернет, стиховете се случват „отвътре навън” в „Тихите битки на силните хора…” (Ariadna)
Тихите битки на силните хора
не са придружени от бойни викове.
Нито от звуци на хладен метал.
Нито са битки със враг.
Силните хора се смеят със глас,
но беззвучно воюват с живота.
С отреденото. С невъзможното.
Тихите битки на силните хора
винаги са твърде лични.
Често остават затворени под кожата.
Блъскат се в органи.
Разкъсват неврони.
Борят се за време.
За търпение.
За щастие.
Тихите битки на силните хора
са различни. Но всеки път са тихи.
И само, само други силни хора
със други тихи свои битки
могат да познаят тази тишина.
Да я усетят. Да облекат твоите доспехи.
Да развеят твоето знаме.
Да забравят за миг тишината на своята битка.
За да чуят твоята.
Тази армия се брои на пръсти.
Тя не е призована. Дошла е със сърце.
И ако трябва ще ти го заеме.
Защото знае, че силните хора дълго не падат,
но случва се да рухнат отведнъж…
Тихите битки не спират.
Стърчащите хора. Откриването им е лесно и бързо може да се случи, но е необходима онази природна и душевна чувствителност, която е различна от естествения подбор или от наредената демокрация.
В търсене на стърчащите и хвърчащи хора все повече ще ни е по-полезно действието, отколкото бездействието. И дано си позволим да си причиняваме онези трудни глътки, с които да поглъщаме повече от тази „смес” на стърчащите хора, отбелязваща и присъща за нашия път напред.
проф. д.н. Венелин Терзиев
© Венелин Терзиев Все права защищены