Срещнах го през  есента. Мъката по лятото и сълзите ми се сливаха с дъжда. Той се опита да утеши сърцето и душата ми, но потънала в себе си аз не забелязвах. Започнахме да говорим. С дни, с часове. Винаги имаше какво да си кажем. Понякога мълчахме. Просто стояхме и се наслаждавахме на присъствието на другия. Понякога се карахме. Спорехме доста често за всичко. И споровете ни не прерастваха в скандал, а по скоро в любов. Прощаваше моите слабости и приемаше с умиление моите изблици на ярост. За пръв път някой знаеше какво точно мисля, без да се налага да го казвам. Сякаш четеше в душата ми. Той беше безразличен към всичко около себе си. Не беше обичал никой и никога през живота си. Каза ми го - не очаквай да те обичам и дори да е така, никога няма да го чуеш. Задоволявай се с малкото. Когато получиш всичко няма да знаеш как да го съхраниш и оцениш. Отвън студен и себичен, а дълбоко в себе си чувствителен и лесно раним. Не го разбрах в началото. Бях объркана и уплашена от чувствата си към него. Не знаех какво всъщност искам, а и той не ми даваше много.Той всъщност не ми даваше нищо. Не обещаваше, не обясняваше. Просто по начина по който ме гледаше понякога разбирах, че съм важна за него. По случайно изпуснатите думи и последвалата тишина след това. Понякога ме наричаше себична и повърхностна. И аз се обиждах. Един ден се замислих дали наистина не съм такава?  Дали винаги в живота ми първо мисля за себе си, за това какво искам аз, за това как хората трябва да се съобразяват с мен? Той се оказа прав. Наистина бях станала такава. Живота, проблемите и времето ме бяха променили. Бяха направили от мен една студена жена, а всъщност дълбоко в себе си аз бях едно момиче, което все още вярва в чудеса. Той ми припомни за стиховете, за които бях забравила отдавна. Бях забравила това, че когато съм нещастна и тъжна мога да излея  душата си на белият лист и да почувствам  утеха и спокойствие. Започнах да пиша. Винаги съм искала да го направя , но никога не ми оставаше време за това. Мислите препускаха през мен и аз нямах търпение да ги напиша,  да споделя с някого нещата които ме вълнуваха. Изведнъж сърцето ми някак си успокои бясното си препускане, в душата ми настана покой, почувствах се уверена и щастлива. Понякога четях пред него моите творения и той искрено се забавляваше на среднощните ми драсканици. Бях забравила и за музиката. Сега вече не е така. В ушите ми винаги звучи мелодията на нашата любов. Бях забравила за всичко важно, но благодарение на него си го припомних. Той ме вдъхновява и до днес. Няма да го забравя никога. Него – поета. Винаги ще си спомням нашите разговори  и музиката на Висоцки която слушаше непрестанно.  Зимата си отиде от моето сърце.  Пролетта носи нови надежди и мечти. Дано поета пак да е до мен,  за да се наслади на лятото в сърцето и душата ми.