Кое за вас е най-важното нещо на света? Или и вашите морални ценности са размити от сивотата на живота ви? За мен поне най-важното е приятелството. И не тези „приятели", които се смеят с мен, а тези, които споделят болката, мъката и реките от сълзи. Да, обвинявате ме, че нямам много приятели, но вашите да не би да са по-добри? Колко от приятелите ви са плакали с вас? Колко са пренебрегвали собствените си желания в името на приятелството? Едва ли са много, ако ги има. За това съм щастлива, защото аз имам такива. Защото са с мен не само в щастието, но и в нещастието. Те са част от мен, от живота ми, както и аз съм част от тях. Вървя по пътя и виждам хора с празни погледи. Хора, които нямат желание за живот, без надежди, без мечти. И аз бях от тях, но вече не е така. Имаше хора до мен в най-трудните ми моменти, които ми помогнаха. Обичам ги и знам, че и те ме обичат. Споделяме общите радости и сълзите също са общи, защото сме едно цяло. Защото сме приятели! Те знаят всичко за мен, както и аз за тях. Познават всяка една лоша страна от характера ми и въпреки това са с мен. Когато съм сама и се чувствам зле, си спомням за тези ангели, усмихвам се. Те донасят светъл лъч в тъмината, шарките в черните дни. Знам, че ако им кажа, че съм убила човек, няма да затворят вратата пред мен, а ще ме попитат къде трябва да копаем. Те също разчитат на мен. Неведнъж съм се будила от звъна на телефона. Вдигам слушалката и чувам глас, познат до болка. Глас, от който се чува отчаяние. Усещам горчивите сълзи и слушам. Слушам дълго. Давам съвет или помагам с каквото мога. А в други случаи просто слушам и не казвам нищо, защото знам, че ангелът от другата страна на телефона се нуждае от това. Понякога и ангелите грешат, защото никой не е безгрешен. Правят глупости и след това съжаляват, но не ги упреквам. Това е последното нещо, от което се нуждаят. Стоя до тях. Мил поглед, лишен от думи и силна прегръдка. Това искат и аз им го давам, макар че знам, че не са прави. Но нали затова са приятелите. След това хващаме кълбото от грешки и възел по възел развръзваме. Заедно! Заедно и никога поотделно, защото сме едно цяло. Живеем един живот, общ живот. Общи моменти на щастие и нещастие. Заедно сме под дъжда. И слънчевите лъчи посрещаме заедно. Благодарна съм на Господ, че ми изпрати тези ангели, които се грижат за мен. За другите хора може да са по-черни и от дяволи, но за мен са всичко! Ако някой попита как се събрахме, едва ли ще има отговор. И ние самите не знаем как стана. Може би виновна е съдбата, може би Бог е решил така. Просто се случи, без обяснение, без причина, без ничия вина. Просто се случи и се радвам от това, защото се обичаме!!!