Летя. Летя в безоблачното небе. Летя като птица. Не, аз се нося в небето по-бързо от птицата, но не и толкова грациозно и ефирно. Усещам тежестта на времето, сякаш тонове метал са стоварени върху мен.
Колко малки са всички долу. Гледам ги отгоре и ми изглеждат смешни малките им размери. Но знам, че и аз, погледната отгоре, също съм толкова малка. Но нищо, нека и аз веднъж да се присмея на другите за техните лилипутски размери.
Летейки с моите красиви, но тежки криле, виждам колко красива е девствената природа отгоре. Но толкова рядко я срещам, че ми се доплаква. Натъжих се заради нехайството на себеподобните си. Защото голям част от тях все още не осъзнават каква вреда нанасят на природата. А тя всеки ден ни напомня за себе си с многобройните катаклизми. Пожари, земетресения, торнадо, цунами… Нима природата не крещи за помощ? Не ни ли призовава да спрем да я нараняваме? Но не всички от нас чуват нейния зов за помощ. Не осъзнават ли каква вреда нанасят на Майката Природа? За тези хора с ...