Lilia_Anna (Boyana)
135 529
15 мар. 2019 г., 11:35

За скоростта на вървене 

  Эссе » Другие
1847 1 2
1 мин за четене

       Когато вървим бавно сме много внимателни дори към беззащитните мравки, които сноват по земята. Виждаме ясно всичко около себе си, стъпваме спокойно и предпазливо.

      Подчиним ли се на някакво непреодолимо желание обаче, ускоряваме ход, напрягайки мускули, загребваме задъхани въздуха и газим през треви и цветя, блъскайки предметите по пътя си. Забързваме се все повече, за да уеднаквим нашето движение със скоростта на мислите и чувствата ни. И ето идва момент, когато силата на нашите крака не е достатъчна за желанията на ума и сърцето ни, и ние ползваме своите механизирани скоростни играчки, които следват посоката, която ни привлича. Тогава погледът ни се замъглява, зрението ни става неясно и блъскайки по пътя си бездомни животни даже нямаме време да се замислим за жертвите, които изискват нашите неустоими блянове.

       Когато и тази скорост не е достатъчна, за да скъси времето до изпълняване на нашите желания и удоволствия, бързаме вече не по пътя, а направо през пространството и времето, погазвайки нечие спокойствие, щастие, чувства, сърце или направо човек, нечий живот.

       Смъртоносното забързване все повече ни всмуква в себе си като черна дупка, в която угасва нашето неимоверно желание, предизвестяващо смъртта ни.

© Boyana Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Желанията ни, които принасят в жертва другия човек, погазвайки и премазвайки го, никога не носят желаното щастие. Подобни желания предварително са обречени.
  • Представям си, че най-после ме е споходило огромно щастие. Но съм стигнала до някаква граница. Чувствам, че съм се доближила до такова равнище, на което едвам се удържам. И тогава усещам, че това щастие започва да ме души. Защото искам все повече! И още, и още... Трябва да се упражнявам на търпение и да укротявам желанията... Но е толкова трудно, както съм се засилила по надолнището да намалявам скоростта... И се натъжавам... Малко... Но знам, че всяка болка е залог за бъдещо щастие... За да има равновесие... За да мога да благодаря на Бога, когато дойде вълшебен момент... И въпреки изпитанията и неудовлетворяването на желанията, да запазя любовта в душата си...
Предложения
: ??:??