Какво представляват сълзите? Задавали ли сте си някога този въпрос? Защо когато страдаме, когато изпитваме радост или когато сме силно развълнувани от нещо, ние плачем? Кое е това, което ни прави еднакви, независимо от титлите пред нашето име или социалното ни положение.
Нека си представим човешката душа като едно море. Не, по-добре като океан. Даже и океанът е много малък за сравнение, но понеже ние не познаваме нещо по-голямо и по-дълбоко, нека използуваме тази дума. И така, когато ураганът на чувствата и настроенията се разрази върху него, той започва да се вълнува. Създават се вълни. Те се издигат, снишават се, стават все по-големи и при своето движение увличат нещо от дъното. А какво има там? Там има едно спокойно езеро от безкрайно чиста вода, затиснато от пластовете над него. Там се намират нашите най-чисти и естествени чувства. Там се намира това, което Бог при нашето раждане е гребнал от безкрайния океан на Своя Дух и е поставил там. Там е нещото, което ни връща към нашето детство, нещото, което отново ни прави хора. Нещото, което ни връща спомена за невероятното усещане за младост и душевна чистота, и естественост, което с течение на годините сме забравили. Там са чувствата като невинност, вяра, искреност и т.н., пред които с времето, съзнателно или не, сме поставили едно по-голямо или по-малко "НЕ", или просто са избледнели без да забележим. И така, когато вълните на нашите чувства станат достатъчно големи и високи, капки от това безценно езеро протичат през нашите очи. А те, както знаете, са прозорецът към нашата душа.
"Плака като дете"- казваме. Защо децата плачат по-често и по-лесно се впечатляват и вярват. Защото техните души все още не са покрити с пластовете задръжки, прикритост и съмнение.
Или казваме: "Поплачи, за да ти олекне." Защо? Защото при преминаването на тези капки през горните слоеве те ги пречистват. Една от тях стига за всички. Затова се чувстваме и пречистени след като поплачем.
Както океаните са свързани с морета и реки, така и нашите души са свързани и общуват помежду си. Засега ние използваме нашите класически средства за общуване. Слушаме това, което ни се говори, четем това, което е написано или гледаме това, което ни се представя. И така, когато в някой от тези океани се разрази буря, се създават трептения. Те преминават през другите океани и в някои от тях също се създават вълни. Те влизат в резонанс. Има и такива, които са покрити с дебел слой от нещо мазно. А както е известно, маслото по повърхността затруднява образуването на вълни и те стават много малки. Има и такива, които просто са замръзнали. Какви ти вълни върху сковани буци лед. Колкото вида души, толкова и видове океани. Но даже и в най-заледените, даже и в почти пресъхналите, на дъното лежи това безценно езеро, за което стана дума. Ето защо те, сълзите, присъстват неотменно в две събития от нашия живот. Тогава, когато идваме на този свят и тогава, когато си отиваме от него. Миговете, когато се чувстваме най-близко до Твореца. Когато се раждаме, нашите души са все още много чисти. Тогава в тях е само езерото. А когато си отиваме, пластовете от нечистотията и умората от живота ни тук се оттеглят и тогава това езеро отново изплува на повърхността. За да започне всичко отново. Благодаря ти, Господи, за този дар - сълзите.
май, 2000
© Веселин Бенчев Все права защищены