Ето, пак се свечери и пак сама, и пак тишина... Трябва ли всяка вечер да чувствам тази самота? Сълза... после втора, но защо? Трябва ли да е така? Пак си тръгна, пак сме скарани... за кой ли път. Това вече не е нищо... нищо, освен една огромна, убиваща, раздираща самота. Но тази е по-особена от останалите, по- страшна. Тя не е онази самота, в която си нямаш никой и знаеш, че е така, а тази, в която си мислиш, че има някой до теб, а всъщност не можеш да го усетиш, да го почувстваш до себе си.
Ето, пак ме караш да поема болката на целия свят, да застана на прозореца и да се вгледам в безкрая, да запаля поредната тъжна цигара и да се загубя в нищото. Защо тъжна ли? Защото е моя, в нея е скрито толкова преживяно, толкова болка, неизказана, притаила съм я в себе си, за да не те притеснявам, да не създавам проблеми, да не се скараме и ето… сега тя ще си отиде с тази цигара, ще се превърне в дим, също тъжен, ще отлети надалеч и ти отново няма да разбереш за нея.
Ето я… луната… гледа ме… и аз ...