18 мая 2005 г., 22:41

За търсенето 

  Эссе
2212 0 2
4 мин за четене

Търся го. Цял живот. От както се помня…

Търся го. Под дърво и камък. В гори тилилейски. През девет планини в десета…

Търся го. Бясно и отчаяно. Безнадеждно и безразсъдно. Съзнавано или не съвсем. Въоръжена до зъби с оптимизъм, препасана с веригите на търпението.

Търся го. Като златната рибка. Като четирилистна детелина…

Търся го. Сред тълпата. Всеки се блъска, навира се с нахалното намерение да пъхне пръст в душата ми, да я изстиска като мокър парцал, след което победоносно да я простре на жълтите страници на някой квартален всекидневник със съмнителна репутация, натрошавайки наситно остатъците от полунапразни надежди.

Търся го. Не спирам да си поема дъх, скачам високо над проблемите, залагайки душата си като единствена разменна монета, за да угодя на екстремното си желание да го намеря където и да е.

Продължавам да търся поне една причина, за да определя някого за носителя на Ордена на собствената ми съдба, да му прехвърля отговорността от избора, но намирам двайсет други, които ме разубеждават. Дали не трябва да си затворя очите и да се стрелям на сляпо поне веднъж, без да се замислям. Е, това вече не е ли лудост?

Каквото и да е, то подчинява целия ритъм на организма спрямо себе си. Щом и сърцето спря да ми говори. “Добре, какво, по дяволите, искаш, кого търсиш, не ти ли омръзна този тормоз? Не си ли изключително жестоко към мен?“

Нищо. Мълчание.

Писна ми, започвам да полудявам, да губя надежда, въпреки че съм последният човек, който ще спре да се надява. Колкото и лошо да падна назад, с толкова по-голяма надежда ставам и си казвам, че съм се отървала леко, можеше да бъде и по-лошо.

Най-тъмно е преди изгрева. Но не продължава ли твърде дълго тъмницата в душата ми? Скатавам предположенията измежду пожълтелите страници на забравен любовен роман с едничката мисъл да си останат там завинаги.

Дали да не се откажа от това безплодно търсене и да си гледам живота? Да живееш ден за ден си има своите предимства. Винаги ще бъдеш очарован от утрешния ден, защото не си го планирал, защото нищо не очакваш от него, защото няма да имаш задължението да чакаш неизбежното. 

И така търсейки, бродех из най-изоставените кътчета на подсъзнанието си с невъзможната мисия да намеря там някакъв ключ, знак, поличба… Да не би да бъркам някъде? Всяка сутрин, ставайки от леглото, разплитах тънката белезникава нишка на виденията от Страната на сънищата, за да ги свържа с онова, което желаех от дълбините на сърцето си – да заситя онази огромна черна дупка, която засмуква неудържимо болезнено всичко, в което се опитвам да вярвам. Вторачено зяпах в пламъка на една свещ, за да разтоваря мозъчните си гънки и да намеря нещо забравено дълбоко в душата ми като преживяно в минал живот. Четях книги, които да ме научат да прозирам истината, колкото и забулена да е тя…

Но точно когато спрях да търся, да желая, когато тъмнината стана непрогледна, когато утрото все още не бе настъпило, видях тънкия светъл лъч, който огря лицето му. Огря го само за мен. Като нежен елей, изсипал се върху ми, за да напои изсушеното ми от съмнения съзнание. Сърцето ми не каза нищо, просто започна да тупти неудържимо. Спирам да задавам въпроси, не търся поличби, не питам за пеперудите…

© Таня Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??