Заблудата
Каква заблуда! Толкова години живея в моя въображаем свят. Сама си го създадох, за да осмисля живота си. Живях с носталгията по загубата на това, което не е съществувало. Какво търсене и очакване да се сбъднат илюзорните ми мечти. Какво търсене и очакване на неосъществимото е всъщност животът ми!
Аз съм сред своята вселена. Благодаря ти, Велики Боже, че ми я
подари, за да я обитавам! Реалността е безгранично груба и невероятно непоносима. Нима е възможно да се оцелее в нея? Ако трябва да опазиш сърцето си е задължително да се преселиш в друго измерение, а щом като е необходимо можеш и да си го измислиш. Борба за оцеляване сред този вълчи свят, в който идеалите са нещо непонятно като НЛО, е моето съществуване. Още в зората на живота си започнах да събирам капките от пропиляната роса, лъчите от пропуснатото слънце, сиянието от залязващите звезди. Загледана високо в небето по тичащия над мене Млечен път, аз често се преселвах в него и потъвах сред девствената му природа. Всичко беше
препълнено с любов. Тя ме грабваше в своята прегръдка, галеше ме и ме люлееше в обятията си. Едно невинно дете потъваше с доверие
в тази любов. Изтъркулиха се много дни и нощи, но детето не порасна. То продължава да вярва в чудеса, дори и тогава, когато апокалипсисът чука на вратата. Не! Това не е краят! Аз не вярвам в
пророчествата на Нострадамос. Толкова пъти вече съм се срещала с
предвестниците на апокалипсиса, че мога спокойно да заявя - сгрешил е големият оракул или просто е пропуснал да съобщи, че той започва още от сътворението. Само Бог знае какво още ни очаква преди края, но в едно съм сигурна, че пристига спасението. Спасението e нашият край, а може би това е Великото начало към
което се стреми всяка душа? Важно е да пристигнеш, за да сътворяваш, да обичаш, да сe раздаваш и защо? Никой не се интересува от това. Виж, ако си агресивен да притискаш, да грабиш, да трупаш и разрушаваш, е друго нещо.Да всяваш страх - ето това е, пред което се прекланяме и което величаем. На това казваме постижение, а ти не постигна нищо, нещастнице. Спри с твоята философия! Не нагазвай отново в дебрите на действителността! Остани си там - в твоята спасителна вселена! Дано да оцелееш сред твоята заблуда!Заблуда ли казах, че кое не е заблуда? Всичко е преходно, всичко е пара, а може би тъкмо в това е моята философия. Парата се охлажда и превръща в капки утринна роса. Слънчевите лъчи обират росата плъзгайки се по земята и търсят залеза... А той не може без нощта. Аз пък не мога без моя Млечен път. В него e моята истина.
О, свят на безумие, ти също си реален, но ако трябва да избирам –
Ще си остана в заблудата.
© Стойна Димова Все права защищены