Заблудата

    Каква  заблуда!  Толкова  години  живея  в  моя  въображаем  свят.  Сама  си  го  създадох,  за  да  осмисля  живота  си.  Живях  с  носталгията  по  загубата  на  това,  което  не  е  съществувало.  Какво  търсене   и  очакване  да  се сбъднат  илюзорните  ми  мечти. Какво търсене  и  очакване  на  неосъществимото  е  всъщност  животът  ми! 

Аз  съм  сред  своята  вселена.  Благодаря  ти,  Велики  Боже,  че  ми  я 

 подари,  за  да  я  обитавам!  Реалността  е  безгранично  груба  и  невероятно  непоносима.  Нима  е  възможно  да  се  оцелее  в  нея?  Ако  трябва  да  опазиш  сърцето  си  е  задължително  да  се  преселиш  в  друго  измерение,  а  щом  като  е  необходимо  можеш  и  да  си  го  измислиш. Борба  за  оцеляване  сред  този  вълчи  свят,  в  който  идеалите  са  нещо  непонятно  като  НЛО, е   моето  съществуване.  Още  в  зората  на  живота  си  започнах  да  събирам  капките  от  пропиляната  роса,  лъчите  от  пропуснатото  слънце,  сиянието  от  залязващите  звезди.  Загледана  високо  в  небето  по  тичащия  над  мене  Млечен  път,  аз  често  се  преселвах  в него  и  потъвах  сред  девствената  му  природа.  Всичко  беше

препълнено  с  любов.  Тя  ме  грабваше  в  своята  прегръдка,  галеше  ме  и  ме люлееше  в  обятията  си.  Едно  невинно  дете  потъваше  с  доверие

в  тази  любов. Изтъркулиха  се  много  дни  и  нощи,  но  детето  не  порасна.  То  продължава  да  вярва  в  чудеса,  дори  и  тогава,  когато  апокалипсисът  чука  на  вратата.  Не!  Това  не  е  краят!  Аз  не вярвам  в

пророчествата  на  Нострадамос.  Толкова  пъти  вече  съм  се  срещала   с

предвестниците  на  апокалипсиса,  че  мога  спокойно  да  заявя  -  сгрешил  е  големият  оракул  или  просто  е  пропуснал  да  съобщи,  че  той  започва  още  от  сътворението.  Само  Бог  знае  какво  още  ни  очаква  преди  края,  но  в  едно  съм  сигурна,  че  пристига  спасението.  Спасението  e нашият  край,  а  може  би  това  е  Великото  начало  към 

което  се  стреми  всяка  душа?  Важно  е  да  пристигнеш,  за  да    сътворяваш,  да  обичаш,  да  сe  раздаваш  и  защо? Никой  не  се  интересува  от  това.  Виж,  ако  си агресивен  да  притискаш,  да  грабиш,  да  трупаш  и разрушаваш,  е  друго  нещо.Да  всяваш  страх  -  ето  това   е,  пред  което  се  прекланяме  и  което  величаем.  На  това  казваме  постижение,  а  ти  не  постигна  нищо,  нещастнице.  Спри  с  твоята  философия!  Не  нагазвай  отново  в  дебрите  на  действителността!  Остани  си  там  -  в твоята  спасителна  вселена!  Дано  да  оцелееш  сред  твоята  заблуда!Заблуда  ли  казах,  че   кое  не  е  заблуда?  Всичко  е  преходно,  всичко  е  пара,  а  може  би  тъкмо  в  това  е  моята  философия.  Парата  се  охлажда  и  превръща  в  капки  утринна  роса.  Слънчевите  лъчи  обират  росата  плъзгайки  се  по  земята  и  търсят  залеза... А  той  не може  без  нощта.  Аз  пък  не мога  без  моя  Млечен  път. В  него  e    моята  истина.

    О,  свят  на  безумие,  ти  също  си  реален,  но  ако  трябва  да  избирам –

Ще  си  остана  в  заблудата.