Самотата. О, това е много относително нещо. Подобно е на онова ужасно стягане в гърлото. На сълзите в очите. Същата като мрака в стаята. Студеннината в душата. Смъртта. Ужасно чувство. Опитите ми да опиша самотата са все така несполучливи. Тя не се вижда. Чувства се. Изпитва се.                                                           
              Няма да забравя думите: "и сред хората пак си сам". Тъплата, рееща се из улиците. Сякаш всеки един от тях е безпътен, безинтересен, бездарен и бездуховен. Никой не вижда твоите сълзи, мисли и чувства. Нито пък може да те разбере. Само криви погледи, блъсканица и игра на животи. А дали някой успява да живее в този динамичен свят?! 
       И ето. Отново се връщам към думичката "самота". Бездиханното тяло. Прекрасната песен на птиците, за която ти си глух. Чашите, които седят неизмити в мивката. Чаши ли казах?! Всъщност това е чашата ти от поредната бира, която си изпил снощи. Бира, която е твоя заместител - на ласки, на целувки, на топлото тяло, което те обича и докосва. На любовта... 
      Колко жалка картинка само. Чувстваш се така празен отвътре. Искаш онези прекрасни моменти отново да се появат и да имаш слух, за да чуеш песента на птиците. Да получиш очи на мечтател и да погледнеш към небето, където да се множат звездите. Да усетиш вятъра. Целувките. Сладкият допир, нещността... 
   Ех, Самота! Да можеше да те превърна в нежна душица, която да запълва празнотата ми. Да можеше да те обичам. Аз зная, че ти си тук дошла, защото всички те пъдят. Безпътна и ти, подобно на мен, се рееш във Вселената и чакаш... Чакаш някой да те прегърне, да те обича. 
   Ех, мила. Ела и тази вечер, както идваш обикновено. Ела! Поседни си до мен. Ще извадя и за теб чаша. Тази вечер ще пием вино. Нека да бъде червено. Ще се гледаме в огледалото двете и ще си мислим, че всеки би могъл да ни обича. После ще отпием по една глътка от горчивото вино и с въздишка ще се погледнем. Ще се прегърнем една - друга и ще ползваме заместител. 
  Ех, Самота... Да можеше някой и мен, и теб да обича. На место допир на мрак да имаше слънце. На место студените ти пръсти да имаше тръпка. На место теб да имах някого... 
Някой, който да ме обича.
    Ала няма, Самота. Само ти си ми остана. И виното, и стаята, и изобщо алкохолът... Затова ела и тази вечер. Чакам те с нетърпение. Нека пием за това, че сме самотни. Нека дълго време се гледаме в огледалото, докато не разберем, че самотните ни образи са едни и същи. Докато не разбера, че аз - пияна, гледам себе си там. В огледалото. И прегръщам моята обич, моя заместител- бутилка парлив, силен алкохол. 
    И после нека ни оплюят, че били сме алкохолици. Нека. Те не разбират, че бутилката никога не казва нещо. Че тя не те бута, когато се прегръщаш. Не мрънка, не скимти и не те гони от вкъщи. Тя си те обича такъв, какъвто си. За нея няма значение дали си стар или млад. Беден или богат. Дали си хомосексуален или хетеросексуален. Тя винаги те разбира. Винаги протяга гърлото си към теб и ти казва безмълвно: "Отпий и ще се почувстваш по-добре. Аз разбирам всичко". 
    Не. Съвсем не съм алкохоличка. Напротив. Просто обичам и искам това да бъде взаимно.