Самотата. О, това е много относително нещо. Подобно е на онова ужасно стягане в гърлото. На сълзите в очите. Същата като мрака в стаята. Студеннината в душата. Смъртта. Ужасно чувство. Опитите ми да опиша самотата са все така несполучливи. Тя не се вижда. Чувства се. Изпитва се.
Няма да забравя думите: "и сред хората пак си сам". Тъплата, рееща се из улиците. Сякаш всеки един от тях е безпътен, безинтересен, бездарен и бездуховен. Никой не вижда твоите сълзи, мисли и чувства. Нито пък може да те разбере. Само криви погледи, блъсканица и игра на животи. А дали някой успява да живее в този динамичен свят?!
И ето. Отново се връщам към думичката "самота". Бездиханното тяло. Прекрасната песен на птиците, за която ти си глух. Чашите, които седят неизмити в мивката. Чаши ли казах?! Всъщност това е чашата ти от поредната бира, която си изпил снощи. Бира, която е твоя заместител - на ласки, на целувки, на топлото тяло, което те обича и докосва. На любовта...
Колко жалка картинка само. Чувстваш ...