Някога от руски колега разбрах какво означава "новый русский". Този от посттоталиртарния период, с дебелия врат, бухалката и парите. Който чрез основния инструмент на рекета налага не само волята, но и нравите си. При това поколения напред. Някак трансгранично там, където подобно влияние още вървеше заради една традиционно обоснована благодарност на българина заради освобождението от турско робство.
 До ден днешен няма да се уморя да повтарям, че съм благодарна на руснаците за датата, от която България лека-полека става суверенна държава. Каквито и да са били амбициите на руския император, България е  извървяла обратния на послания с добри намерения път.  
  Останалата обаче отрова в кръвта ни от тези пет века се оказа изключително резистентна на всякакви плахи опити и мънички надежди от онова тесто от потомците на Симоен Велики или на българските князе да се издялка индивид, който да е нещо повече от оцеляващ.
 "Нали при комунизма си имаме лебеца, баби". Тези думи, дочути през моето детство от една възрастна жена, се оказаха нещо като житейско кредо на българина. Животът някак се завъртя и продължи да се върти изключително около "лебеца", заради който, по стечение на историческите обстоятелства, българинът е привел в изключителна употреба принципа "Преклонена главица сабя не я сече".  И подобно на кучето, изтиква напред вождове, които го държат на една педя разстояние от хляба с ясното внушение, че винаги могат да му го вземат. Може би дори кучешката верига е излишна, защото дори и да я няма, българинът инстинктивно сам ще се дърпа в колибката си в очакване на поредното оскъдно парче хляб, готов за него на всичко.
 Някак наивно мислехме, че 10-ти ноември ни прави по-свободни. Оказа се обаче, че преклонената главица надви демокрацията. Българинът, в очакване на поредния си освободител, остана край колибката, бранейки късчето хляб и доброволно прие държавата да бъде разграбена пред очите му, стига да си запази едничкия "лебец".   И същият този лебец се превърна в залога срещу вътрешната свобода, подтисната от страха за външното изразяване. Послушанието пред партията прерасна в послушание пред статуквото. Поредният на власт бе поредният месия.
 Веднъж станал заложник на онези с бухалките, българинът безропотно прие и тяхната "ценностна" система, в основата на която стои неизменното правило "правото е на по-силния". Бухалките се превърнаха и в аргумент, и в средство на убеждение, а мисленето - в тежест, усложняваща живота. По естествен път интелектът се оказа нещо вредно, а парите и техните притежатели - новите апостоли. Парите се превърнаха в липсващия фетиш, а притежателите им - в обожествяваната икона. Поведението на "новите българи", по подобие на "новые русские" автоматично стана модел на подражание и блян за бъдеще.
  Дори някой зъл гений да беше търсил съзнателно този резултат сред българите, една ли щеше да го постигне толкова успешно, колкото самите българи. Изяждането на ближния се превърна в нещо като лека следобедна закуска, разпалила до такава степен канибалския апетит, че стана основно блюдо и на трите основни хранения. Слагачеството и нагаждачеството от тоталитарния период се трансформираха в угодничене към онези с бухалките и техните вкусове, заради които сме готови да продадем не само майка си, но и да я сервираме за обяд на някой дебеловрат..
  "От художествена литература не се става богат". Това присмехулно подмятане чух малко след сакралния 10-и от един нов българин, сварил ме да чета "Души в окови" на Съмърсет Моъм.
 И... новият българин се оказа печално прав. Българинът не търси разтърсващата книга, която да му отвори очите. Българинът не търси писателя или поета, който разобличава и показва покварата в пълния й вид, както и тези, които я сеят, още по-малко този, който се опитва да раздвижи заспалите сетива на човещината. Още по-малко пък има каквото и да било намерение да се опълчи срещу нея, а се е приспособил към това блато, което дори вече възприема като уютно място, а прекланянето на главицата към бухалковците като утринна гимнастика.