Защо не ме е страх?
Събудих се замислена след поредната дълга нощ. Погледнах се в огледалото и не се познах. Насреща не ме гледаше малкото момиче на мама и татко, което се изчервяваше, когато някой го погледне. Тяхното хлапе беше станало доста дръзко и скептичо настроено към всичко. То не се страхуваше да каже какво мисли, да бъде до болка откровено, но и да лъже най-безсрамно, да отваря широко врати, но и да ги затръшва категорично. Все още не знам как се промених толкова. Защо не се вълнувам дали онзи сладур си пада по мен, а флиртувам с чичковци просто за удоволствие? Защо не вярвам в тази така обичана дума "любов", а се смея иронично, щом някой я спомене? И защо, по дяволите, не ме е страх от това, в което се превръщам?
Вратата се отвори и две изпълнени с обич очи ме погледнаха. Помислих си, че само една майка може да те погледне така, без да се замисли дали го заслужаваш. А напоследък се убеждавам, че не го заслужавам. Ако бедната жена знаеше какво иска "малкото" й дете, как е изучавало света без да я моли за помощ и понякога си е патило от това... Но по-добре да не знае. Нека бъде спокойна, че момичето още е малко. Поне за известно време...
А аз най-вероятно ще извърша поредната глупост още днес. И отново не ме е страх. И отново поглеждам в огледалото, за да видя наивните очи на предишното си Аз. Но отново ме гледа този дързък поглед. Колко ли неприятности ще ми причини? Каквото и да стане ще продължавам да играя ролята си пред всички, които си мислят, че ме познават. Нека се заблуждават, че хората не се променят, докато не забележат и те в какво се превръщам. Но не ме е страх.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Пламена Все права защищены
