Защо се получи така?...

Защо се получи така?... Защо се получи така, защо не си до мен вече?
В един момент имах всичко - имах теб... и нищо друго сякаш не ми бе нужно,
за да се чувствам щастлива!А сега... сега нямам сякаш нищо -
ти си отиде, както изчезва дъгата след пороен дъжд. Защо съм сама,
нима вината е в мен? Послуша ти чужди думи, повярва ти в лъжите на "приятелите" наши...
и си тръгна, сякаш не ме познаваш и сякаш никога не ме е имало!
 Но аз не те мразя, напротив - с всеки изминал ден обичта ми става все по-силна и разтърсваща!
Опитвам се да продължа напред, да върна предишния си живот, но...
 нещо ми пречи и ме връща назад... към теб!
 Ти сякаш стана част от мен и не знам как да се справя с това завладяващо чувство в мен -
желанието само да те видя и докосна... да те усетя дори за част от секундата до себе си... до сърцето си!
 Знам че това никога не би станало - и болката ме раздира всеки ден по-силно...
Защо се получи така? - питам се аз всеки ден, поглеждайки към слънцето -
което в един миг за мен бе затъмнено от твоята усмивка.
Защо се получи така? - този въпрос ще гори в мен, докато не получи отговора... теб!