Колко много време чакам своето щастие, чакам го, а то все губи следите към моето сърце. И докато чакам него, колко ли щастие съм пропуснала, колко ли щастие е чукало на моята врата, но аз бях глуха, за да чувам друго освен твоя глас..... Колко много време във всичко виждах само теб..във всичко търсех твоя образ, във всяка песен чувах твоя глас...не намирах в друго смисъл.
Но дойде и деня в който всичко ми крещи, че трябва да си тръгна. Да се осмеля да ти кажа “НЕ”. Да посмея да се отрека, без уплахата, че повече не ще да ме потърсиш. Най – накрая събрах смелост..., след толкова време лъгани надежди. Аз си отивам от твоя свят на разруха и Oбида. От твоя свят на лъжи и неизпълнени обещания. Отивам си...  Жалко е, че толкова време изгубих в надежди... Жалко е, че ти можеше да имаш истинска и всеотдайна любов, а ти не я поиска. Ти предаде моята искрена обич, за да живееш в свят на подлост...
Но в завещание от мен ти оставям една – две снимки, за да помниш просто един лик. Оставям ти онова сърце, което до днес беше само твое, онова сърце..., а в мен се роди ново. Оставям ти ласките ми върху твоята кожа....остваям ти прошката, която ти дадох. Оставям ти едно пожелание – да срещнеш истинската любов, дори да не бъде в мойто лице. Тази любов да те води със себе си, да те заведе до дъното, където ме отведе ти. Тогава да ме потърсиш в света на обречените, но няма да ме намериш там – аз ще бъда в света на щастливите.... И нека рониш моите сълзи, нека и ти посетиш ада от който днес си тръгвам.
Сбогом обич моя, сбогом и повече не ме търси, изтрии от телефона всички мои снимки и номера дори...
Забрави ме, всякаш никога не си ме срещал. И това е.... завещанието на моята любов, никога вече моето име да не бъде от теб изречен зов....