Четири каменни стълби и стара черга чакат размислите на една объркана и отегчена жена. Тишината притиска мислите й  в ъгъла, вятърът заглушава остатъците от чувства, в очите и  се стели мъглявина. Накъде да тръгне!? Докъде беше стигнала!? Търсеше отговори на безброй въпроси, а истината протягаше ръце  около нея. Самотна беше, въпреки излишъка от приятелства. Във вечерите, когато сядаше , за да нарисува душата със стихове и да разчувства и стопли някого с тях, се виждаше по-добра, по-зряла и истинска.

Навън пролетта блестеше с  всичките си багри, цветята даряваха вълшебен аромат, след току-що спрелия дъжд. Разходи се боса из градината, огледа се в едно счупено стъкло, захвърлено из прашни и тъжни спомени, опита се да открие мъничко топлина в вехториите и за миг усмивка озари бледото й лице. Една въздишка се стовари от плещите й. Умението й да вижда в малките и ненужни уж неща стойност я караха всеки път да потреперва от удоволствие.

Всеки, минал през живота й, искаше по нещо.

Някои си тръгваха с пълни шепи,  други с тъга и обида, някои си взеха ненужни неща, други  се опитваха да заличат всяка следа, но никой не успя да се докосне до нея, без да я нарани. Беше приела това като нещо обичайно, даже беше подготвена за поредния удар .

Нямаше страхове, нямаше съмнения, живееше от чувства и за тях.

"Обичам те"! -  казваше много рядко, даже не можеше да се сети кога за последно го беше изрекла, но придаваше на това огромен смисъл. Нито една страст не разпали любовта й, нито една любов не живея със страстта й. Живееше с усещането, че съдбата ще й поднесе една велика, голяма и неповторима любов, за която трябва да има от всичко и да може безрезервно да го даде. Когато чуваше поредното „обичам те", се усмихваше и си казваше, че само един миг е нужен на човек, за да превърне любовта в омраза.

Тишината я караше да се взира все по-дълбоко в себе си и да осъзнава, че празнотата е само усещане в миговете на отчаяние и отегчение. Изправи и се запъти към градината с желание да си откъсне цветя, но се наведе, вдиша аромата им, вдигна поглед нагоре и разбра, че се свечеряваше.

На небето блестеше  вечерница с изящно великолепие, докато я съзерцаваше, от очите й се изплъзна сълза в знак на благодарност, че е жива, че диша, че живее, че все още успява да вижда света с всичките му багри и красоти.

Преди от сълзата да остане само бледа следа, цялото небе се осея с безброй мънички искрящи звезди.

Може би в този миг всяка една от тези звездички имаше своята сълза някъде по света!?