Четири каменни стълби и стара черга чакат размислите на една объркана и отегчена жена. Тишината притиска мислите й в ъгъла, вятърът заглушава остатъците от чувства, в очите и се стели мъглявина. Накъде да тръгне!? Докъде беше стигнала!? Търсеше отговори на безброй въпроси, а истината протягаше ръце около нея. Самотна беше, въпреки излишъка от приятелства. Във вечерите, когато сядаше , за да нарисува душата със стихове и да разчувства и стопли някого с тях, се виждаше по-добра, по-зряла и истинска.
Навън пролетта блестеше с всичките си багри, цветята даряваха вълшебен аромат, след току-що спрелия дъжд. Разходи се боса из градината, огледа се в едно счупено стъкло, захвърлено из прашни и тъжни спомени, опита се да открие мъничко топлина в вехториите и за миг усмивка озари бледото й лице. Една въздишка се стовари от плещите й. Умението й да вижда в малките и ненужни уж неща стойност я караха всеки път да потреперва от удоволствие.
Всеки, минал през живота й, искаше по нещо.
Някои си тръгв ...