Нямам нужда от храна. Организмът ми може да кара с толкова малко. Правил съм го толкова години. Вече не се изненадвам от себе си. Станало ми е като навик дори.
Нямам нужда от положителни емоции. Организмът ми е привикнал към отрицателните. Те са ми като братя, които винаги идват на помощ, независимо дали си ги викал или не. Всеки ден, всеки път – те са там, до мен. Стоят и обещават, че никога няма да ме изоставят.
Мисля си, че няма по-прокълнато нещо от това да си роден в България. После се сещам за евреите в нацистките лагери. Понякога искам да съм там с тях, защото не виждам смисъл в това, което животът очаква от мен да направя. И като не го видя – се оставям на моите братя да ме носят по течението. Без храна, без разговори, без приятели, без желание за живот. Но за сметка на това имам гласовете в главата си.
Вчера разбрах какво точно ми се случва – имам Ид, Его и Суперего.
Ид са вътрешните желания – сексуални и насилствени. Суперего са всички забрани, с които са ме възпитавали да жи ...