"Аз не живея, аз умирам!”
Нямам нужда от храна. Организмът ми може да кара с толкова малко. Правил съм го толкова години. Вече не се изненадвам от себе си. Станало ми е като навик дори.
Нямам нужда от положителни емоции. Организмът ми е привикнал към отрицателните. Те са ми като братя, които винаги идват на помощ, независимо дали си ги викал или не. Всеки ден, всеки път – те са там, до мен. Стоят и обещават, че никога няма да ме изоставят.
Мисля си, че няма по-прокълнато нещо от това да си роден в България. После се сещам за евреите в нацистките лагери. Понякога искам да съм там с тях, защото не виждам смисъл в това, което животът очаква от мен да направя. И като не го видя – се оставям на моите братя да ме носят по течението. Без храна, без разговори, без приятели, без желание за живот. Но за сметка на това имам гласовете в главата си.
Вчера разбрах какво точно ми се случва – имам Ид, Его и Суперего.
Ид са вътрешните желания – сексуални и насилствени. Суперего са всички забрани, с които са ме възпитавали да живея в т.нар. общество като достоен негов член. Егото се предполага, че е моята истинска същност, която балансира някъде там между желания, забрани и действителност. По-скоро губи се в тълпата между конформизъм и отшелничество.
Животът без цел е като спускане по Ниагарския водопад. Чудя се дали целта без живот е същото.
Кой съм аз? На кой глас в главата си да вярвам? Сякаш никога не съм бил себе си по този начин. Сякаш цял живот съм преследвал някакви цели, които не са били мои. И сега се боря с тези гласове, които не спират да ми крещят това или онова, опитвайки се да направляват реалността.
„Аз не живея, аз умирам!”
© Николай All rights reserved.
