"Аз не живея, аз умирам!”
Нямам нужда от храна. Организмът ми може да кара с толкова малко. Правил съм го толкова години. Вече не се изненадвам от себе си. Станало ми е като навик дори.
Нямам нужда от положителни емоции. Организмът ми е привикнал към отрицателните. Те са ми като братя, които винаги идват на помощ, независимо дали си ги викал или не. Всеки ден, всеки път – те са там, до мен. Стоят и обещават, че никога няма да ме изоставят.
Мисля си, че няма по-прокълнато нещо от това да си роден в България. После се сещам за евреите в нацистките лагери. Понякога искам да съм там с тях, защото не виждам смисъл в това, което животът очаква от мен да направя. И като не го видя – се оставям на моите братя да ме носят по течението. Без храна, без разговори, без приятели, без желание за живот. Но за сметка на това имам гласовете в главата си.
Вчера разбрах какво точно ми се случва – имам Ид, Его и Суперего.
Ид са вътрешните желания – сексуални и насилствени. Суперего са всички забрани, с които са ме възпитавали да живея в т.нар. общество като достоен негов член. Егото се предполага, че е моята истинска същност, която балансира някъде там между желания, забрани и действителност. По-скоро губи се в тълпата между конформизъм и отшелничество.
Животът без цел е като спускане по Ниагарския водопад. Чудя се дали целта без живот е същото.
Кой съм аз? На кой глас в главата си да вярвам? Сякаш никога не съм бил себе си по този начин. Сякаш цял живот съм преследвал някакви цели, които не са били мои. И сега се боря с тези гласове, които не спират да ми крещят това или онова, опитвайки се да направляват реалността.
„Аз не живея, аз умирам!”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Всички права запазени
