Не мислех да описвам този път излизането си до любимата централна Стара планина. Но за съжаление снимките, които направих, бяха станали с малка резолюция, не бях доволен от качеството им. И за компенсация ще разкажа за тези два дни на наслада от срещата с красотите на Балкана. Които са достъпни за всеки, който е заразен от силата на майката природа.

                     Подготовката за това пътуване до хижа Триглав бе замислена от месец, но и този път до последния момент вариантите бяха много. То не бяха имейли, джиесеми, радиостанции, по едно време остана надеждата, че само пощенските гълъби ще натъкмят изходната точка на маршрута и броя на участниците. Накрая се събрахме обичайните заподозрени. Аз и Симчо, Бинин и Гергана, Сашо - руския и Младен. На бате Наско официално вдигам червен картон. При следващото неявяване го изключвам от организацията.

                    Събота, но не късен следобед. А 10 часа, село Тъжа, централния площад, където хора от заетостта на Масларчето поправяха тротоари, фонтани, басейни с джакузита, рози, пепел и други подобни екстри за това малко селце. Сгушено в полите на балкана, ако оправят трикилометровата отсечка от главния път до кръчмата и читалището няма да имат равни на себе си. Този път направо се разхайтихме. Корабът-майка на Младен пое непосилните за крехките ни рамене товари с храна, завивки, вода, бира, вино, сушени плодове и ядки. През цялото време махахме само гащи и пискюли. Е, на втория ден товарът с гъби-сърнелки малко ме поозори, но за това след малко.

                  Хижа Триглав я качихме на колела. За всички имаше място, едва придумахме Бинин да се мушне в багажника, беше решил да се надбягва с автотехниката. Не му позволихме да ни засрами, при все че геройствата му от предния ден бяха намалели силно шансовете му да излезе победител.

                  Както и да е. Обядвахме на височина 25 метра над пътя, в основата на Кадемлийското пръскало. Или както Сашенката го кръсти – цвъркало. Този побългарен горячий человек имаше стъпала на планинска котка, нямаше скала и височина да му се опре. Руска му работа, какво се учудвам .

                 И после до хижа Тъжа. Пресякахме Балкана напреко, в около три часа отморихме тела на пейките пред хижата. Мислехме да отвържем кавказката порода от въжето, да дойде с нас на върха. Осъзнахме се навреме, че не сме в Кавказ и се смилихме над бедната животинка.

                   Връх Марагидик го лапнахме за час и  петнадесет минути.  По едно време забръска ситно и ръмливо, но ни се размина. Гледката отгоре е неописуема. Дългия и разклонен силует на  Априлци, хижа Плевен, част от новите постройки около хижа Тъжа, в далечината равния и широк гръб, върху който е стъпил връх Ботев. Който не е видял такава красота е загубил много. Ако прекрачиш само две-три крачки настрани и долу те чакат белите и пухени облаци, готови да ти помогнат и приютят докато си поемеш отново въздух. А настроението ни бе толкова приповдигнато и бодро, че на един дъх изпяхме ”Хубава си моя горо” и ”Напред са блеснали житата”, нали това си е химна на групата. За зайченцето бяло, как се загубило в близката горичка не искахме да си спомняме, имахме едно наум от брането на гълъбки през изминалото лято.

                   След сума ти снимки, гърмене с пищови и пушене цигари на чист въздух поехме надолу. За нула време се натоварихме в автомобила и към шест часа бяхме в средата на пътя до хижа Триглав. Ама не би. Случи се малка случка, геройски излязохме от ситуацията. Няма да я описвам, да не стресна някой и после да ни сложи прът в колелата. Групата я искам непокътната.

                    Вечерта в столовата правихме компания на хижаря и двамата му гости. Много пекан е този чиляк, на тридесет и пет евро е, така каза за себе си. Не се дава, годините не му личат. Сигурно от чистия въздух, цял живот си е горе, в планината.

                    Тъй като имаше провесени по стените само една меча и една вълча кожа бяхме принудени да се топлим с наличните войнишко-родопско –планинарски одеяла. Те нямаха чет, така че на сутринта почти не бяхме премръзнали.

                    След закуска аз отново се сетих, че съм гъбар от класа. Този голям чувал със сърнелки така ме предизвика, хижарят си ги знае местата, има високи ботуши, за да не го хваща росата и дърва бол, да прави консерви и всякакви манджи от вкусното им бяло месо. Добре, че не бе свидлив и ни отпрати с два големи плика и пожелания да се облажим и ние с тази вкуснотия. Набрах си достатъчно, че и рижийки намерих за малко разнообразие. Само Бинин се престраши да ми поиска две пицалуди, дано ги е хапнал и е останал доволен. Защото ако ги е хвърлил на боклука, го убивам, без да ми трепне клепача.

                   Връщането до село Тъжа ни отне около четири-пет часа. Не сме бързали, тази красота около теб те кара да забравиш всичко и само да ù се наслаждаваш. А Бабското ”цвъркало” също си го бива. Наоколо канари, върхове, в далечината дъбови гори, храсти и червенозлатиста шума. А в скалите водата блести, шуми и се блъска в пръски и цветове, докато ти се замае погледа.  И си казваш, пак ще дойдем, пак ще сме щастливи тука. Макар и само пожелание,  искрено вярваме, че ще е така.

                     А ако стане наистина отново,  ще е най-хубаво. Само от нас си зависи.

 20. 10. 2008                                                             Любомир Николов