След като всички медии във Франция и по света разказаха за героичната смърт на полицейското куче Дизел, загинало по време на спецакцията в парижкия квартал Сен Дени, във Фейсбук се появиха хаштагове с текст - Je suis chien! ("Аз съм куче!"). След "Аз съм Шарли!" и "Аз съм Париж!", беше логично, в духа на солидарното съпричастие, всеки да обяви на стената си, че е и куче. Не знам за другите потребители как е, но за нас, българите, този хаштаг е може би най- подходящият от всички досега. Защото ние никога не сме били и няма да бъдем Шарли и Париж, но винаги ще бъдем... кучета. С този наш кучешки български живот! Живот, който ни превърна в зли, вечно лаещи и зъбещи се кучета, вързани за късите синджири на робски манталитетната ни ограниченост и напъхани в малката колибка на провинциалното ни тесногръдие. Затова всеки българин много или малко спокойно може да заяви: "Аз съм куче!" Но с тази разлика, че ако френското куче е отишло на сигурна смърт заради служебния си дълг, то българското би отишло на смърт само заради... отчаяние. С тази разлика, че ако френското куче, макар и животно, днес го почитат като човек, то българското куче, макар и човек, днес не го зачитат и за... животно. С тази разлика, че ако френското куче си е заминало от този свят сито и достойно, то българското си заминава гладно и унизено. С тази разлика, че ако френското куче е било убито от чужденци, то българското - от свои си; ако френското се е изправило срещу врагове, то българското - срещу приятели; ако френското е обичало господарите си, то българското ги мрази; ако френското е можело да хапе, то българското може само да лае (и то във Фейсбук!). Но въпреки всички тези драматични разлики всеки българин може много или малко спокойно да заяви чистосърдечно на стената си "Аз съм куче!" и да продължи да си лае, докато Дизел мълчи с достолепие от паметната плоча на героите!