Пак сутрин, а бях сигурен, че няма да я има вече. Тежкото усещане на въздуха, остротата на твоите лъчи, слънце. Всичко пак се движи и двете ми ръце изтриват безкомпромисно съня от очите ми.
 Пак сутрин, а нощта бе толкова вечна и сама. Тръгвам пак към бездната… живот. Живот сред нас - хората. Всички лицемерия, лъжи, изкуственост се раждат с тебе, сутрин, с твоите лъчи, слънце. Казваме си, говорим си просто за света. Има приятелство, достойнство, любов, а после тихичко се прибираме и хващаме всичко наше. Предмети за очите, празнота за душата. Дълбоката яма на материализма. Празни приказки,  изтъркани думи, безсмислици. За едни хартии убиваме, крадем, раняваме. За тях сме без домове, за тях ставаме сутрин. Искаме повече хартийки, че любовта, приятелството без тях са само библиотеки, библиотеки с книги от минало безсмислено и убито пак заради тях, хартийки.
 Пак сутрин, а бях сигурен , че няма да те има вече. Не защото ми се умира, а защото не ми се иска да стана като вас хартиен човек. Малко живи хора има вече, а болшинството от хартия. Май пак дойде време за цигара, а нямам, днес още не съм намирал хартийки, но аз все пак ще свия.
- Боже – казах си аз, поглеждайки бездомния на пътя. Прочел в очите му тъга. Виждам, че иска да свие цигара в някаква хартия.
- Заповядай – казах, подавайки му цигара от пакета си - вземи и запали. Човекът се усмихна, запали подаръка от мен и каза:
- Благодаря ти! Каква хубава сутрин, нали? Още има хора, които не са от хартия. Учуден от тези думи, замислен...
В този момент погледнах новия си часовник, уникален, скъп, а той ми показваше, че закъснявам за работа и ако не побързам, утре аз може да нямам какво да пуша. Глупости, без цигари, НЕЕ.
Палейки поредния миг удоволствие в деня, отминах.
Чувам си алармата, трябва да ставам, сутринта пак дойде много бързо. Днес пък и заплатите ще дават. С тези мисли се събудих и тръгнах с пластмасовата чаша кафе. Много мразя да не мога да се насладя на сутрешното си кафе, но така става, като се успиваш,  всичко е на крак. Лудницата по улиците е нормална днес. Цигари, да, цигари трябва да купя. Пред будката е и онзи бездомник, странник. Кой знае какво го е довело до това състояние.
- Пакет виктори, моля! - докато чаках да ми подадат моето удоволствие, видях, че бездомникът е написал нещо и ме гледа.
- Добро утро, искаш ли цигара? - приближих и попитах.
- Не, благодаря. Днес не ми се пуши - отвърна той.
- Добре, ще ти оставя една за после, като ти се допуши.
Оставих цигарата и почти забравих да погледан надписа пред него. Жив, а не хартиен човек съм аз.
Каква е тази мания за хартия? Знам ли, може да е луд…
Денят си мина. Работа, заплати, някои покупки, храна, а да, и малката ми наградка. Чаша Джак с музика, релакс. Утре почивам, ще се разходя. С тези мисли заспах. На сутринта, докато се разхождах, минах и през мястото на бездомника, но него го нямаше. Попитах на будката какво е станало, защото той не мърдаше от там, а жената ми сподели:
- Много рано сутринта го прибраха с линейка, той беше болен и почина.
Седнах на неговата пейка и запалих цигара. Не знам защо ми пукаше, но ми стана тъжно. В кофата за смет встрани от мен видях надписа и моята цигара, недокосната. Дърпайки си за последно, усмихнат прочетох пак.
Жив, а не хартиен човек съм аз. Станах и тръгнах пак към утре сутрин в борбата за хартия.