Скоро се замислих за нещо. Замислих се за проблемите в България, за несгодите на обикновения човек, за беднотията, всекидневните борби с институции, банки, болки, здравословни проблеми и т.н. Толкова много са станали те, че колкото и да разсъждавам по темата, никога не бих се сетил за всичко. И макар, че хората все още някак си кретат и не се предават, в тях се усеща едно отчаяние, една мъка, един студ.
Гледам ги всеки ден в градския транспорт – едни омърлушени, тъжни, без усмивки, а някои от тях дори озлобени и жестоки към околните, без да има обективна причина. Не ги съдя, как бих могъл! - при положение, че не съм минал по техния път и не съм преживял техните проблеми. Но накрая като отдушник за всичко през последните десетилетия една голяма част от тези разочаровани и ядосани хора се обърна срещу малцинствата – евреи, цигани, турци, арменци, сирийци, нелегални емигранти и в своята паника дори нарече българите-мохамедани – национални предатели.
Българите повярваха на политиците и мед ...