101 (Сто и една) години самота
Знаеш ли, че спрях да плача,
чакайки да стане време
твоя лик да зърна в здрача,
сгушен в залеза да дреме.
Слънцето след мене става,
за да оцвети света;
но дори така по-здрава
обичта ми е след тази самота.
Нощем чувствам, че напира
в мен живота да излезе;
бяга, бори се, замира,
но не спира,
докато не слезе
неродената жена-Луната,
долетяла със зефира
и да ме роди в земята,
за да оживя всемира.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Златко Тошков Все права защищены
