lonelyman (Златко Тошков)
58 99
28.09.2013 г., 20:21 ч.

101 (Сто и една) години самота 

  Поезия » Друга
712 0 6

Знаеш ли, че спрях да плача,

чакайки да стане време

твоя лик да зърна в здрача,

сгушен в залеза да дреме.

 

Слънцето след мене става,

за да оцвети света;

но дори така по-здрава

обичта ми е след тази самота.

 

Нощем чувствам, че напира

в мен живота да излезе;

бяга, бори се, замира,

но не спира,

докато не слезе

 

неродената жена-Луната,

долетяла със зефира

и да ме роди в земята,

за да оживя всемира.

 

© Златко Тошков Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Трябва да го потърся...
  • "Без да й е разкрил, че плаче от любов, веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."
  • “100 години самота" - е нещо по-оригинално...!!!
    "Нощем чувствам, че напира
    в мен живота да излезе;
    бяга, бори се, замира...,"
  • Хей,здрасти!
    Харесах стиховете ти
  • Браво, Злате! Харесах!
  • Красиво елегично бисерче!
    Силно въздействаща и жизнеутвърждаваща поанта!
    Пожелавам сбъднати мечти и на лирическия, и на
    неговия прекрасен автор! Бъди!
Предложения
: ??:??