Знаеш ли, че спрях да плача,
чакайки да стане време
твоя лик да зърна в здрача,
сгушен в залеза да дреме.
Слънцето след мене става,
за да оцвети света;
но дори така по-здрава
обичта ми е след тази самота.
Нощем чувствам, че напира
в мен живота да излезе;
бяга, бори се, замира,
но не спира,
докато не слезе
неродената жена-Луната,
долетяла със зефира
и да ме роди в земята,
за да оживя всемира.
© Златко Тошков All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
