Вървяха жена и момче по прашен път
и търсеха своя красив, неизвестен кът.

Майката безмълвно напред крачеше,
а момчето зад нея бавно се влачеше.

Толкова много мисли през ума му минаваха,
че през целия път мира не му даваха.

- Мамо, накъде отиваме?
- Не знам, не бива да питаме!

- Мамо, кога ще се върнем?
- Едва ли някой ден ще обърнем!

- Мамо... защо тръгнахме въобще?
- Късно е... няма какво да ни спре!

- Мамо, искаше ми се да знам какво е живот,
накъде нашия кораб отплава?
Накъде с него миналото заминава?
Искаше ми се да ти помогна, да замълча,
но сам мислите си не мога да събера...

- Мило мое дете, разбери,
че животът не пита, а лети.
Понякога не знаем накъде отиваме,
понякога не знаем към къде се връщаме,
но рано или късно всички отплаваме,
към отиване, лишено от връщане...
Това е животът, мило мое дете,
няма нещо, което да го спре.
Има само милиони загубени души,
а ти своята сред тях търси...
Затова безцелно нанякъде тичаме
и само на себе си разчитаме,
защото няма да прекъснем този път,
докато не намерим своя кът!
Който аз 'Дом' наричам
и на неговата безопасност разчитам!

- Сега вече, мамо, знам
какъв е моят плам!
Не е дома, аз признавам,
от другите се различавам.
Искам да намеря своята душа
сред милионната гъста тълпа...

- Върви тогава, върви!
И каквото търсиш, го открий!
Просто верен на мен и теб бъди
и обратно към своя дом се върни...