Залезът оловен дните задушава,
бавно идва краят, нищо не остава,
живот един покрива се зад сянка
от Вечността прегърнат в дрямка...

А ти оставаш тъжно взрян
в един несбъднат нивга блян
и питаш се защо ли с тъга
пак бичува те злата съдба...

Защо забравяме, че гости сме сега,
всички до един на грешната земя
и вместо да живеем в обич с доброта,
душите смело давим в суета...

Но шоуто ще свърши някой ден така,
завесата ще падне с лекота
и сам с празна и прокажена душа
жонгльорът ще потегли към смъртта...

Ала силна е човешката душа,
надхвърля даже и смъртта
и с нова сила грее споменът в нощта
за личност светла с Вечността...