Гледаш... вглеждаш се... погледни пак!!!

Кой си? Къде си? На мястото си?

Не спирай... дори за миг не спирай себе си!

Отпусни се, освободи съзнанието си...

погледни и не очаквай нищо, просто се помири!

Живееш, ех... така разправят хората...

Между самотните сутрини... в дългите следобеди...

чак до отегчаващи те вечери.

Потапяйки себе си в поредната изпита глътка

и поредната мисъл, която искаш да извикаш с глас, да изкрещиш!!!

Дори нямаш смелост да я прошепнеш, нали?!

Живял си, ще си спомниш някой ден!

Крещял си!... Мълчиш!!! Сигурност? Навик? Избор?

А къде остана изненадата? Къде е ЛЮБОВТА?

Предпочитам да умра в търсене и самота...

Пред това да лъжа себе си, пред това да се променя!

Предпочитам да умра... или да живея истински!

Но без ограничения... Не мога,

само чувствата не мога да огранича в този живот!

Само те са истински... само тях не можеш да промениш...

Е, само те останаха!!!!!!

Истинското нещо в теб!

Само те, те движат и само те могат да те спрат!

Искат... не търпят отказ! А разумът отказва!

- Отказ!!? Хм... Що е то? - разсмяха се чувствата!!!

Изкрещяха от копнеж, треперейки в страст... Искам!

И ще продължавам да искам, всеки миг и всеки дъх от живота си!

А разумът отвърна - НЕ!

Чувствата избухнаха в ярост,

готови да изгорят... готови да си тръгнат... НЕ?

И отлетяха...

- Не, не върнете се - извика разумът! -

Почакайте, а без вас кой ще съдя? Как ще се развивам?

Не, почакайте... не можете... Ние сме част от едно цяло, а не сме ли?

Претъпявани чувствата, претъпявани всеки път...

боледувайки в сърцето ти, дори не чуха разума!!!

- Добре! Съгласен съм! Нека само продължим!

Искаите! Живейте! Нека само продължим...

А чувствата... свити на топка от болка,

от мъка, от тъга... бавно изчезваха в безчувствената ти душа!

Дори не чуха разума... дори не разбраха,

че могат пак да бъдат диви, че могат пак да те вкарат в беля...

Че могат да те докарат отново на ръба... до лудостта!!!

Умряха, нямайки избор... забравиха да чувстват,

а можеха и да чуят! Но дори да чуеш... е усещане!

О, да! Това забрави разумът!!!

Докато оставаше сам във вечната ежедневна сивота!

Дори спря да мисли... беше забравил и за това!!!

Мисълта!!! Най-ВИСШЕТО усещане!!!

Да, и тя си тръгна... А сега бъди разумен,

остани сам във вечността!