Вятърът повтаряше бурите с нея,

Звездите рисуваха нейния образ,

Луната, заспала в Морето на кея,

диктуваше Слънцето сляпо, без отказ…

Докосване…дълбоко и нежно,

отворена рана белязала дните,

споделяне…за мислите грешно,

отдавна простило света на Съдбите.

И само Сънят намираше още следа,

чужд за болка и всяка материя

вярваше в нея, без да пита „кога”….

Тя…Тя беше поезия…

…………………………………………………..

Той… в свиреп дуел със късмета,

той трябваше да бъде… поета.