* * *
Вятърът повтаряше бурите с нея,
Звездите рисуваха нейния образ,
Луната, заспала в Морето на кея,
диктуваше Слънцето сляпо, без отказ…
Докосване…дълбоко и нежно,
отворена рана белязала дните,
споделяне…за мислите грешно,
отдавна простило света на Съдбите.
И само Сънят намираше още следа,
чужд за болка и всяка материя
вярваше в нея, без да пита „кога”….
Тя…Тя беше поезия…
…………………………………………………..
Той… в свиреп дуел със късмета,
той трябваше да бъде… поета.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Трифонов Всички права запазени
