Какво съм аз, какво сме ние –

капчица вода,

изпусната в морето,

лодка без следа,

изчезнала в небитието...

мъничка диря след самолета,

която също ще се разсеe...

само след няколко мига -

толкова на човешкия живот му стига,

за да се роди, да трае и да спре...

някъде, но знае ли някой къде?!?

И знае ли някой кога

този миг ще настъпи,

за да допуска да бъде лош –

ами... ако няма друга нощ?

Или друг ден оттук нататък???

Ако нашият живот е толкова кратък???

И въпреки това  - живеем гадно,

нараняваме най-близките си същества,

нараняваме ги хладно,

все едно – „нищо не е станало, нима?!?”

Ами ако някога така постъпят с тебе –

твой ли ще е този жребий?!?

Защо чак тогава ще осъзнаеш

колко много боли предателството,

липсата на уважение,

откраднатото доверие,

потъпкването на споделените мечти...

Знаеш ли колко силно боли...

Да се надяваш на нещо,

а да не го получиш,

да искаш всичко от себе си да дадеш,

а да няма на кого... даже любов...

в този гладен за обич свят

(едновременно с това,

изтъкан от мерзост и злина),

Хората, все пак, плачат за топлина...

А ти да я произвеждаш извънмерно

и да няма с кого да я споделиш...

Дори да се мъчиш да я убиеш...

Съзнателно и методично,

заради чуждия егоизъм и себичност...