Какво съм аз, какво сме ние –
капчица вода,
изпусната в морето,
лодка без следа,
изчезнала в небитието...
мъничка диря след самолета,
която също ще се разсеe...
само след няколко мига -
толкова на човешкия живот му стига,
за да се роди, да трае и да спре...
някъде, но знае ли някой къде?!?
И знае ли някой кога
този миг ще настъпи,
за да допуска да бъде лош –
ами... ако няма друга нощ?
Или друг ден оттук нататък???
Ако нашият живот е толкова кратък???
И въпреки това - живеем гадно,
нараняваме най-близките си същества,
нараняваме ги хладно,
все едно – „нищо не е станало, нима?!?”
Ами ако някога така постъпят с тебе –
твой ли ще е този жребий?!?
Защо чак тогава ще осъзнаеш
колко много боли предателството,
липсата на уважение,
откраднатото доверие,
потъпкването на споделените мечти...
Знаеш ли колко силно боли...
Да се надяваш на нещо,
а да не го получиш,
да искаш всичко от себе си да дадеш,
а да няма на кого... даже любов...
в този гладен за обич свят
(едновременно с това,
изтъкан от мерзост и злина),
Хората, все пак, плачат за топлина...
А ти да я произвеждаш извънмерно
и да няма с кого да я споделиш...
Дори да се мъчиш да я убиеш...
Съзнателно и методично,
заради чуждия егоизъм и себичност...
© Ивайла Славова Всички права запазени