Все повече ми се мълчи
и все по-често ми се слуша.
Потъва ми се... Във очи,
в които не вирее суша.
Лицето ми погалва хлад -
предвесник на дъжда навярно.
Знам, всичко тук е кръговрат
и затова съм благодарна.
Дори за онзи хълм скалист,
от който падах твърде често.
(Сега е преговорен лист
от дневника на битието)
Сега все повече мълча
и най-добрите ми приятели
нямат човешки имена,
а страници... И тишината ми
рисува истини в нощта
успокояващо дъждовна...
Потъва ми се... Във душа
на моята себеподобна.
Павлина Соколова
© Павлина Соколова Все права защищены
Сменяш стъпката на едно място.