В късните часове с трясък

или само с пукот в паркета

се отваря широко оная врата.

Потъвам във мрака и мълком се моля:

вървете си по пътя, бесове.

Няма място за вас в тънката ми пътека,

нито с тайни ще ви нахраня и напоя.

Никой жив човек не може да надникне

в тъмната ми половина,

няма втори ключ за тези светове.

Инак, ще изпусна звяра.

В клетката му свети сърпът на луната

и коси тревата на безумия.

Какво и кой ще ми напомни,

че през това са минали

и други хора с мисли наранени,

а Хаосът е миг преди ентропия.

Дали за нея съм готова

или да изпреда от лунните лъчи

клупа за бягство и измамно облекчение.

Или да се отдам на сън

до следващото утро, за отмора.