* * *
Душата ми е глух самотен свят,
студена каменна пустиня сива,
владее в нея вечен полумрак
и жални вопли вятърът извива.
Душата ми е писък, стон замиращ,
болка дива, страшна и неразгадана,
изгаснал пламък във очите на умиращ
от жестока, смъртоносна рана.
Душата ми искрица е в небето,
изстиваща, изпепелена, жалка,
мъничка сълза, изгубена в морето,
но пролята от очите на русалка.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стефан Сингелудис Все права защищены
