Душата ми е глух самотен свят,
студена каменна пустиня сива,
владее в нея вечен полумрак
и жални вопли вятърът извива.
Душата ми е писък, стон замиращ,
болка дива, страшна и неразгадана,
изгаснал пламък във очите на умиращ
от жестока, смъртоносна рана.
Душата ми искрица е в небето,
изстиваща, изпепелена, жалка,
мъничка сълза, изгубена в морето,
но пролята от очите на русалка.
© Стефан Сингелудис All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
