Ангелът без крила

 

Луната свети с ясна светлина.
Като спътник на нощта
върви ангелът без крила.
Ангелът, дарил ми любовта…
Ангелът с кристална душа
и дяволски красива усмивка.
Леден дъжд се лее 
в този момент над света.
Ангелът сякаш иска да се скрие от реалността.
Очите му са мокри,
изморени от сълзи.
Погледът му е тъжен,
сърцето - кърви.
Нахлуват в мислите му спомени
за едни прекрасни зелени очи
и златно-руси коси.
Спомени за сладки целувки
и обещания, давани
под нощните звезди.
Но това свърши…
Нея я няма вече…
Смъртта на вечна самота го обрече.
Отне му любовта.
Наказа го
без нея да живее на света.
Сега той трябваше да
изтърпи мъка и тъга,
непознати нему досега.
Сега той щеше да плаче в нощта
и за прошка да моли любовта.
Въпреки мрака
горещите му сълзи 
се различават под дъжда.
Кръвта му бушува.
В ума му отново е тя…
Сега е негов ред
да плаче с кървави сълзи,
да крещи и да се моли
всичко просто да свърши;
да си върне любовта,
която сам погуби.
Не му бе позволено да се влюби,
но сърцето му
 диктува други правила…
Защото той е 
ангелът без крила…