Историята пълна е с насилие,

с войни и с варварски дела –

сега воюват римляни в усилие,

да завоюват цялата земя.

Отново времената са ни тежки

и Сиракуза вече е в агония –

претапят се съдби човешки,

а боговете гледат ни с ирония,

от върховете светли на Олимп,

как суетим се като мравки глупави,

от страх встревожени в инстинкт,

да браним домове порутени.

Как жалко! Липсва тишината

в усилната отбрана на града –

отдадох знания на мойте гръцки братя

и две години чака вън врага.

- О, славна Сиракуза! Ти погиваш

и се рушиш под вражеската пика –

по пътя на съдбата си отиваш,

не ще да бъдеш повече велика.

Разправяли за мен, че съм разсеян,

професор, що край себе си не вижда -

какво твори се и че съм отвеян,

от науки... Макар, че зло приижда.

Но всичко туй неточно е, понеже,

сърце си знае само, как трепери,

от тежка мъка – как ядът го реже,

когато гледа на безумните химери,

невежото човечество що гони,

погубвайки най-светлите идеи

и сътворения... Но, времето се рони,

то в полза е, на низките плебеи.

Империя велика те създават,

че Картаген, е вече във упадък –

хиените в едно се съюзяват,

щом в болен лъв, надушат лесен залък.

Империя велика – що за слава?

Окръжност малка или пък голяма,

все пак окръжност е – държава,

без граници... Такава няма!

Сега, докато нещо си чертая,

на восъчната табла в кабинета,

идея през главата ми минава –

да бъде всякаква война проклета!

Да. Рим е силен. Ще ни смаже.

Но, всяка сила се обвързва...

То, времето ще си покаже -

могъществото се разтърсва

и се разклаща от основите,

когато много се разраства...

Там, гдето отшумят пороите,

при слънце, пак трева пораства.

- Ах, ето! Битката в града е...

Не падай още, Сиракуза!

Чертая нещо и това е,

което трябва да остане...

Войниче! Спри се! Не потъпквай!

Тез кръгове са важно знание...

Недей! С крака си не настъпвай!

Дай само миг... Едно дихание!