Обитавам приказния си подводен свят, 

където властват красотата и благородството. 

Предпочитам да гледам света през розови очила и с реалния не търся сходството. 

Да се наслаждавам на абсурдните розови миражи и да градя пясъчни кули, 

изхвърлен от талвега на живота,

съм склонен още по-пълно да се вживея 

в своите химери, където никой не хули. 

Да удавя мъката от неуспеха още 

по-надълбоко в безплодните си илюзии 

и да оставя меланхолията да ме нахлузи. 

Вместо да изплувам от страшните

води на безнадеждността,

когато животът ме отритне, 

аз обръщам корем в копринената завивка 

на вечността и чакам някой да ме викне. 

Потъвам в зеленясалото блато

и изпадам в странно вцепенение,

оставен от всяко едно ято,

не усещам вълнение. 

И този нептунов капан, в който попаднах сам,

където попаденията на острите стрели

понякога имат въздействие на отровно ужилване,

замечтаните ми очи не виждат милване. 

Замечтаните ми очи запечатват всеки миг 

от мимолетното и неуловимо театрално действие,

наречено живот, тече блатото с бавен ход.

Поглъща чуждата мъка дълбоко

в нептуновата си душа,

а безразличието ми е своеобразна мимикрия. 

Изтънченото въображение, чувството за красота

са причина за блестящата ми висота... поезия!

Ала на каква цена? 

Сферата на уклончивото, 

двойствено възприятие

ме подлага на мъки, 

като на кръста разпятие. 

Може мигом усмивката да се смени

с поток от сълзи,

сякаш невидима ръка задейства

някакъв бушон в душата ми. 

Също както слънчевият ден

помръква изведнъж

и от небето се излива краткотрайният

пролетен дъжд. 

Подобно на безбрежните океани на Нептун, 

душата ми е бездънна, без шум. 

Никакви мрежи или въдици,  

не могат да уловят дуалистичната ми същност,

макар и да не си личи, 

по небрежната ми външност.

Обикалят странни скитници

между безмълвните морски дълбини

и отразяващия се във водите

звезден безкрай на илюзорни дни. 

На помощ викам цялото си снаряжение, 

за да успея да проникна до тайнствените пластове

на изключителното си въображение. 

Интелект и чувствителна душевност

са моите покровители,

състрадателност и нежност,

моите спасители. 

Да мечтател съм, 

но от мъдрите, 

да поет съм, 

но от скръбните.

Моят свят е прохладната 

синьо-зелена вода, 

вечно движеща се мечта

и макар че понякога се случва

да бъде мътна и тинеста,

тя никога не е застояла и глинеста. 

Илюзорният ми свят се отразява

в звъна на изкуствени представи, 

питат се демоните дали момчето ще се удави. 

Все едно дали плувам по течението 

или срещу него, 

дали се гмуркам към дъното 

на забравата и мрачно его, 

или се боря да изляза на повърхността 

и да намеря покой в бистрите води,

неизживени мечти, 

преодолявайки бързеите,

малцина могат да следват тези безбройни сребристи петънца,

в рибния пасаж на възлите.

Обременен от ежедневието 

на съвместния бит, няма да преуспея, 

трябва да се отърва от този вид. 

Пожълтелите листове на книгата, 

запечатала спомени и мечти... замечтан...

Пред мен – хляб и вино... блести!

И от усещането, че съм забол карфицата, 

която придържа онези стихове, 

не в стената над леглото, 

а в собственото ми сърце, боли 

и тези викове са от собственото ми перце. 

Попива то в себе си цялата земна радост и болка,

усещам почти физически вълненията на хората и тяхната нотка. 

Болезнено се нуждая от глътка самота, 

а любовта ми – от простор и красота. 

Прегърни ме,

за да не се разпадна пред очите ти, 

за да не падна пред гърдите ти, 

подобно на пакет книги, 

чиято връвчица се е скъсала 

и всеки момент ще се разпилеят по земята, 

хвани връвчицата и ме извиси над заблудата

- към небесата. 

Реноаровска нежност за закуска, 

поезия от Браунинг към обяда 

и чаша искрящо шопеново шампанско, 

съпроводено с изискана балада. 

Тъмно червено вино марка 

Хари Белафонте към вечерята, 

нека ме избистри, забрави за постелята. 

За всеки случай прибави към основното блюдо

и сто грама Едуард Олби за аромат, 

нека се случи чудо, да скрия тежкия ми инат. 

Капки мастило самоубиват се по листа,

падат като нежен дъждец от улука, 

белите страници стават тъмни, 

като улица без лампи и приказка без поука. 

Пращам листа, завързан на белия лебед,

за да изпрати съобщение, 

там където цари смирение, 

но щом още не се е върнал, знам, 

че такова място няма там. 

Като ненужна вещ

оставам във света ни, 

хем съм тук, 

хем не съм повече от блян, 

хем Господ не ме кани. 

По копринената стълба

от света на приказките спуснах се, 

но някъде по пътя изглежда изпуснах се, 

ала пак мечтателят в мен не умира, 

единствено в кръгозора,

през призмата на елмаза, 

далече се взира.