Стоя в стаята сама,
слушам тъжна музика отново.
Бъркаш в мойте рани с пълни шепи,
дано така е по-добре.
Наранявана съм била
през целия свой съзнателен живот.
Но ето, че един миг дойде,
когато ще ме предадеш и ти.
Вярно било, че животът е такъв -
пада някой и започваш ти да риташ -
поваляш го с удари,
надяваш се бавно да умре.
Разчиташ на това да страда много,
да го заболи така, както никога преди.
После играта продължава,
ти отричаш с просто оправдание:
Откъде си можел да узнаеш
къде рани ще се появят.
Но си нямаш и идея какво е вътре в мен.
Не можеш да преброиш раните по моята душа,
а само при мисълта за теб
се появяват нови две,
на мястото на старата една.
Никой не би могъл да изпита тази болка.
Не казвай, че разбираш ме отлично -
не ме познаваш толкова добре.
Харесва ти да нараняваш,
но пищя от болка сама
в една огромна, празна стая
и ехото ми с писъци отвръща.
Казваш, че преструвам се,
но не си тук - до мен,
за да чуеш как всяка нощ
с писъци пронизвам тишината.
Караш ме да мисля, че ти пука,
но и двамата знаем, че не е така.
Искаш да играеш в двойната игра,
добре, но продължаваш сам.
Предполагам, че това искаше да чуеш...
Отказвам се от живота си,
щом толкова го искаш, твой е.
Предавам го в ръцете на смъртта.