Отлющен спомен падна
 и земята, цъфнала в найлонени цветя,
поръси като семе.
Дъжд...
Лицето ми е звук
 от ронещи крила
и пърхаща невинност
с цвят на шепот.
 Не можеш да валиш във моя свят
   с  лъчи на слънце,
   вехнещо и есенно.
Не можеш да цъфтиш във сънища
  до кръв издрани
и на макове отлитнали
  да късаш корени със песни...
Забранявам! Затова,
ако си песен, пей  ми за плач...
Ако си вятър, надбягай небето ми!

Тишината не говори,
 а нощ е,
 от сгазени звезди, картонени.
Луни във пламъци без огън,
 залязват с крясък
 и умират в спомени.

Не можеш да обичаш в моя свят
  с боѝ на шоколад
и розова звъняща нежност...
Не можеш да си тръгнеш със реки от ласки
 и дъгата ми
да кръстиш после... "Безнадеждност"!
Забранявам! Затова,
ако си песен, пей ми за плач.
Ако си вятър, надбягай небето ми!