Отлющен спомен падна
и земята, цъфнала в найлонени цветя,
поръси като семе.
Дъжд...
Лицето ми е звук
от ронещи крила
и пърхаща невинност
с цвят на шепот.
Не можеш да валиш във моя свят
с лъчи на слънце,
вехнещо и есенно.
Не можеш да цъфтиш във сънища
до кръв издрани
и на макове отлитнали
да късаш корени със песни...
Забранявам! Затова,
ако си песен, пей ми за плач...
Ако си вятър, надбягай небето ми!
Тишината не говори,
а нощ е,
от сгазени звезди, картонени.
Луни във пламъци без огън,
залязват с крясък
и умират в спомени.
Не можеш да обичаш в моя свят
с боѝ на шоколад
и розова звъняща нежност...
Не можеш да си тръгнеш със реки от ласки
и дъгата ми
да кръстиш после... "Безнадеждност"!
Забранявам! Затова,
ако си песен, пей ми за плач.
Ако си вятър, надбягай небето ми!
© ВЕСЕЛИНА Всички права запазени