Бабуваха ми думите
Откраднах си внезапно ранно раждане.
Бабуваха ми думите без смисъл.
Престъпник аз не съм, нито е кражба
това, което в мене се разлисти.
Причаквах всяка нощ едно начало
на мисълта, готова да разцъфне.
Критична бях и егото ми бяло
обичах с настървение да ръфам.
През плач оглозгвах липсата на лято,
тъгата си безименна обличах.
С отсъствие бележех аз в душата
бълбукащата песен. Не потичаше.
Претърсвах празнотата до разсъмване,
чертаех свои бегли очертания
на нечие божествено възкръсване,
оставило невидими послания.
Но аз загубих вярата, че струвам,
разказах се единствено на себе си.
Дори и огледалото не чува
смеха ми в дните с нерешени ребуси.
13.06.2023
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
