Балада за старата бяла кола

На тротоара,

в пълна немара,

на сянка под старо дърво,

стои изоставено

от всички забравено

подобие на возило.

И няма значение

за новото време

марката – бивша и тя,

днес кой ти разбира

и кой ли се спира

пред стара съветска кола.

Не правим реклама,

но няма измама –

на тротоара така,

захвърлена, прашна

в забвение страшно

изгнива жигула една.

Наръфани джанти,

увиснали панти

и ламарини в ръжда.

Тук не само лугата

има заслуга,

но и човешка ръка.

Кой минал край нея

отпорил и взел е

по нещо ей тъй - за адет -

и тази харесвана

нявга принцеса

днес скелет е станала клет.

Проклинат мнозина,

оттам като минат,

че от години така

на тротоара,

ненужна и стара,

прави задръстване тя.

А някога с песен,

лебед понесен,

била е в щастливите дни,

щом младите пръсти,

умели, чевръсти,

отваряли двете врати.

И в унес летяла,

в обич събрала

сто коня, две млади сърца,

отзад на седалките

гукали  малките

възторжени, сладки деца…

Ех , всичко мени се

и няма май смисъл -

кой вечно останал е млад!

Човекът  осъден

на тленност ще бъде,

колата пък стара - на скраб!

Днес достолепните

старци приветно

изпращат пак внуци с коли,

към Запад подгонили

триста вихрени коня -

жигулата тъжно мълчи…

Но щом и последният

трамвай кротко легне

в депото да чака зора,

от сянката тъмна,

преди да се съмне,

измъква се бяла кола.

Дими тротоарът

в бензинени пари –

тя бърза, че чака я път.

Децата я чакат –

там нейде оттатък –

в сън, в спомен да дойде при тях.

Тя стръвно препуска,

за миг не изпуска

кормилото старо, добро.

Жигулката малка,

ръждясала, жалка

ще бъде с тях вечно, до гроб.

И страшна май сила

у себе си скрила е

тази семейна кола,

че граници чужди,

за „малките” в нужда

всяка нощ прекосява сама.

А сутрин спокойно,

пак тихо, достойно

на тротоара ще спре

и сянка отгоре й

дървото ще стори,

в сън спомен да й изплете.

Ден с нощ се сменява,

но вечна остава

на поста, макар в самота,

колата видение -

на три поколения

трасирала път през света.