Белият час*
Тя намери най-сетне онази вълшебна врата,
през която преди десетина години си тръгна.
Но откакто замина, ключалката стана звезда
и се вдигна високо в неделните облаци стръмни.
В този край на сърцето си пуснах априлския трън
до насита да ражда в сезона на дивите рози.
Аз избягах далече. Потърсих небесния гръм,
за да могат пороите моята скръб да износят.
Но не спирах да чакам. От хляба омесих си път
и разточих тестото към синия праг на небето.
А когато гергините почваха пак да цъфтят,
чух как тя мълчаливо разпитва въздушния шепот.
Беше сушаво време. Така зажадняхме за дъжд,
че земята се втурна по стръмния склон да се рони.
В подивелите църкви понякога падаше лъч
и гореше сълзѝте в очите на всички икони.
Тук-таме се изпразваше някой училищен двор
и светците на буквите тръгваха боси към нея.
Баба би им закичила здравец и в онзи простор,
в който Господ на Словото сам е единствен свещеник...
Стана облачно времето. Време за дяволски дъжд.
После нейната черна кокошка в градината легна.
Моят татко в дъжда я погреба с малинова пръст,
а наблизо наливаха първите ягоди летни.
Баба слезе тогава... Видях я как мина през тях,
как небето челата им милва и как ги обича.
Не валеше порой. Някой свиреше фуга на Бах
и във въздуха светеха няколко златни мушички.
Тя дойде да я вземе. Ще дойде да вземе и нас.
Дълго гледах след баба и нейната черна кокошка.
И сърцето ми ставаше светло от белия час.
И земята ми ставаше бяла, по-бяла от прошка.
_________________________________________________________________
* Стихотворението, дало име на поетичната ми книга "Белият час". Нейното представяне ще бъде дистанционно и ако проявявате интерес, сте сърдечно поканени да се включите във виртуалната среща. Повече подробности: https://fb.me/e/4lzWcngH2
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Цонева Все права защищены
